Разказът на Любомир Кръстев - наркозависим младеж лекувал се в ПЦДОН

Казвам се Любомир Цветанов Кръстев, на 25 години съм и съм от Плевен. Всичко започна с пушенето на трева. Тогава бях на 15 - 16 години. Просто исках да видя какво е. Наистина ли действа отпускащо, наистина ли падат задръжките, наистина ли може да те накара да се смееш? Тогава търсех точно това, въпреки че не си го признавах. Изпуших първата цигара. Стана ми лошо, имаше гаден вкус, но се смях като животно, т.е. без никакъв контрол и разум, и най-вече без да зная за какво се смея. След месец пак си купих, пуших и си казах - "Това е нещото, което ми е липсвало. Това ще бъда аз - веселия непукист с постоянна усмивка на лицето и празна глава".
Аз си пушех, а времето минаваше, станах на 17-18 години. И "стажа", и цигарите се увеличаваха, и започнах да си казвам "А, аз си пуша малко, само по една - две цигари на седмица". Мислех си, че контролирам нещата. С времето обаче пушенето стана ежедневие.
Тогава бях все още ученик. Нямах лични доходи - само това което ми даваха родителите, а една цигара струваше един лев. Бях започнал да си събирам парите от закуска, за дрехи, за кафе. Тогава започнах да ги лъжа, но те естествено го разбраха. Започнаха караниците и споровете, но най-лошото беше, че нито те, нито аз разбирахме какво наистина се случва. За да събирам пари се наложи да лъжа безобразно. Купувах си по-евтини дрехи, за да спестя пари или раздувах цените, за да ми дадат още и още пари.
Дойде време за казармата. Там се спрях малко, но след уволнението всичко започна отначало. Като излязох от казармата разширих кръга си от "приятели" и поканих на масата и алкохола. До този момент така бях привикнал към тревата, че почти не я усещах, но в комбинацията с алкохол ме хващаше отново и то по-силно. В тези моменти въобще не мислех. Постепенно всичките ми стари приятели или поне това, което беше останало от тях, започнаха да се отдръпват от мен. Дружах само с тези, с които ходех да пия и пуша. Това продължи около година. Започнах да се опитвам да замествам тревата и алкохола с истински приятели, интересни изживявания, чувства и емоции, но не се получи. Тогава реших да опитам с хероина. В началото беше същото като с тревата. Взимах го от време на време, с абсолютна контролируемост на взиманията, но постепенно се превърна в едно осъзнато ежедневно взимане на доза. Бях станал наркозависим, със съзнанието на наркозависим, имах си собствени правила. Едно от най-лошите беше взимането на пари. Мислех си, че всички, които ме познават, трябва да ми дават пари назаем без да ги връщам, като даже не трябваше да се сърдят за това. Родителите ми трябваше да откупуват от заложните къщи това, което бях заложил, за да имам какво да заложа следващия път. Това продължи 4-5 години. Тогава работех, но заплатата ми не стигаше. На ден заминаваха по 15-16 лева. В същото време се чудех защо наборите ми имаха коли, апартаменти и семейства, но и вие самите можете да се досетите какъв беше отговорът на този въпрос.

Опитах да посещавам наркотични отделения, но не стана. Родителите ми бяха постоянно до мен, но не можеха да ми помогнат, защото нуждата беше по-силна от волята ми.
По време на първото спиране осъзнах, че аз съм никой, просто една празна душа, без приятели и без нито един човек (освен родителите ми) с който да мога да си поговоря. Бях пълна нула. Наркотикът ме беше заличил от лицето на земята. Бях невидим за всички мои бивши приятели. Никой от тях не можеше да повярва, че съм наркоман, но то беше факт. Тревата, алкохолът и хероинът, тези мои псевдо приятели, се утвърждаваха все повече и повече със всяко взимане. Мислех, че съм си самодостатъчен. Който не може да ме търпи да се маха от пътя ми. Тази и един куп подобни глупости се въртяха из главата ми.

Майка ми, Господ здраве да ú дава, разбра от bTV за отец Георги и центъра за наркозависими. Аз пак се инатих, защото знаех, че има момчета, които се връщат от такива комуни и след месец отново затъваха в наркотика. В крайна сметка се съгласих и дойдох във Варна.

Тук, във Варна всичко се промени. Повярвах в Господ, защото знаех, че Го има, но явно хорските приказки за секти и какви ли не дивотии са ме спирали да изповядвам православната вяра. Но, точно тази вяра ми помогна да повярвам и в себе си. Вече 8 месеца съм в този център. По-добре никога не съм се чувствал. Тук най-накрая намерих истински приятели и започнах малко по малко да възвръщам доверието си към хората. С времето нещата се подредиха. Научих повече за себе си, за света. Центърът се оказа една толкова добра школа за живота, че нещата научени в нея не могат да бъдат научени нито в Кеймбридж нито в Оксфорд. Това го заявявам най-отговорно, а който не вярва нека да дойде и да се убеди сам.

Някои от приятелите ми се притесняват да говорят за този проблем, но не и аз, просто защото нямам какво да крия. Стига с това криене. Години наред се криех с помощта на наркотика и бях станал „невидим”.

Има хора, които ще си кажат - "Наркоманът му с наркоман, довчерашен боклук, а сега даже и глава надига". Мога да им кажа само да са живи и здрави. Аз знам, че вече не съм наркозависим и колкото и да приказват, явно проблемът е в техните глави. Явно не могат да повярват, че вече не съм такъв, че съм станал вярващ и че има Господ.
Навремето се говореше из моите среди за наркотика, че спиране има - отказване няма. Аз им казвам спиране има, отказване има и спасение има. Просто трябва да го пожелаеш.


Бележка на редактора: Понастоящем Любо е завършил обучението си в Софийската духовна семинария. Чист е от няколко години