Далеч съм от началото на истинското разкаяние

В интервю с журналистката от BTV Вяра Деянова известният български актьор Мариус Куркински говори за началните стъпки на покайния живот в Бога и за стремежа на човека към богоуподобяването, към което всеки един християнин е призван в живота си.

Вяра Деянова: „Мариус Куркински – началото на едно представление.”
Мариус Куркински: „Началото на спектакъла е част от труда и част от това, за което си създаден... Ами нещата се събират, няма край.

Приемането на новото начало трябва да се извършва непрекъснато. Новият човек, който ни е дал Бог да се създава в нас, той трябва непрекъснато да се ражда и непрекъснато да бива извикван от нас, да бъде приеман от нас, да го носим в себе си.

Това е изключително усилие, аз нямам много право да говоря за това, защото в християнството и като християнин животът ми е в своето начало. Аз съм още много далече от началото на истинското разкаяние, много съм далече от всичко това. Прекалено дълго съм бил в света по начин, по който не е трябвало да бъда, мисловно, житейски – всякак. В последните години се пробужда в мене това желание, този трепет.

Вяра Деянова: „Имаше ли събитие, имаше ли нещо конкретно, което отвори очите и покани душата ти да тръгнеш по пътя на Бога?”
Мариус Куркински: „Да. Това са лични неща, които са ми се случвали в личния живот и аз не искам да ги споделям. Но те бяха вследствие на неверието и забравата на връзката с Бога, на забравеното да се молиш дори. Това наистина довежда до гибел, да погубиш душата си още приживе и да си жив труп, да се тътриш по земята като привидение.

Ние виждаме един свят, който сега наистина става малко труден за възприятие поради това, че всичко, което се случва, стига до нас. Светът винаги е бил толкова ужасен и толкова брутален. Просто е нямало тези средства за информация. Случвали са се според мене и доста по-ужасни и страховити времена от нашите! Аз искам това да го кажа определено: имало е избиване на хора! То се увеличава и душевно, и физическо. Как да кажа?! Аз не искам да плаша сега и ние всичко това го констатираме: ние виждаме страданието, ние сме в него, ние също страдаме. Слава Богу, нашата страна засега е пощадена и имаме мир! Което е нещо много важно.

Но битката най-голямата е в душата на човека. Там не трябва да спира упованието, търсенето и приемането на Бога. Нищо друго не може да му бъде в помощ.”

Вяра Деянова: „Ти си тръгнал към най-голямата любов – тръгнал си към любовта към Бога. Означава ли това, че си се отказал от земната любов, от човешката любов?”
Мариус Куркински: „Да, означава! Просто така се случи и аз не искам да говоря за това даже. Защото го намирам в наистина един бивш греховен живот.”

Вяра Деянова: „Радостен ли си за това, че така се случило?”
Мариус Куркински: „Далеч съм още от радостта. Пак казвам, в началото съм на разкаянието. В началото съм на, как да кажа, на погледа си към опита си за смирение. Дори не мога да употребя тези думи: не се чувствам достоен.

Но случва се на човек, който е водел светски живот, той да бъде посетен и наистина да му бъде наложено да тръгне да търси как ще се справи с тази битка, да я види в цялата й сила, тя да предстои .”

Вяра Деянова: „Някои от светите Отци казват, че има два пътя в живота на човек: единият е монашеският, а другият е семейният?! Ако приемем това за верен съвет, кой път е за тебе?”
Мариус Куркински: „Не знам, за мене ще ми е трудно, аз пак казвам, че ми е трудно и искам малко да говоря, защото животът ми сега е посветен и аз излизам на сцена и играя театър.”

Вяра Деянова: „Как се прибираш в себе си обаче след аплодисменти така, че да не се възгордееш, защото винаги са взривяващи след един твой спектакъл?”
Мариус Куркински: „Ами възгордяваш се, това е трудно. И трябва веднага да търсиш следващо стъпало: това да изчезне. Но в театъра е много трудно и душата ти се раздвоява. Това е най-тежкото за една душа – да се раздвоява. Душата трябва да бъде единна. Душата не трябва да се разширява като ад! Тази мисъл ме води напоследък.

Обръщам се и смея да говоря на хората за това, защото наистина, чудя се, това с какви други новини ще бъде съчетано покрай това интервю. – „Никой от нас не знае” (вметка на Вяра Деянова). – Никой не знае. Но все пак животът не е само смърт, която цари около нас, и само ужас.

Ние сме състрадателни и трябва да бъдем състрадателни. Не дай си Боже, сърцето ни да загрубява и да свикваме към всичко това. Но е хубаво винаги да се търси възможността за това, че Бог е с нас и че това се дава за някакво знание, за някакво поучаване, за някакво разбиране.”

Вяра Деянова: „За да отидем в една друга част, която пак по някакъв начин е свързана с пътя, който търсиш. Ако мога да използвам едни думи на Христос, че ако го търсим, трябва да бъдем като децата, кой твой детски спомен ти е бил спасителна сламка, когато ти стане тежко, когато нещо болезнено те налегне?”
Мариус Куркински: „Да, имам спомен. Той е свързан с докосването до майка ми. Когато имах възможност след ден или в училище, или някъде, където ти си бил, да речем, притесняван от обществото по всякакъв начин, както тогава, така и сега се случва, просто да мога да склоня главата на рамото й и тогава се чувствах като в рая. Това е било в неопетнено детско съзнание. И тогава си спомням, че имах, докосвайки се до „гръдта” на майка си така, абсолютно, така, просветление и тогава като дете, без никой да ми е казвал, благодарих на Бога за това, че имам тази секунда. Това е много силно нещо, което ме връща.”

Вяра Деянова: „Обратното на това са белите, които правят децата?! Имало ли е такъв момент?
Мариус Куркински: „Най-много са правил притеснение и тормоз във вкъщи с изнасяне на целия гардероб на майка ми и покъщнина в театъра за реквизит и костюми, до там съм стигал най-много. – „То не е малко” (вметка на Вяра Деянова). – Не е малко, може би, да, но, така, те ми прощаваха всичко.”

Вяра Деянова: „Майка ти разбираше ли те? Тя ли е беше човекът, който те е разбирал безусловно и ти е позволил да бъдеш себе си?"
Мариус Куркински: „Да, с много обич, без да ме е докоснала с ръка, камо ли да ме удари. И много ме насърчаваше в това, което исках да бъда – артист. Помагаше ми, т.е не така истерично и, да речем, с желанието аз да се изявявам. Тя виждаше в мен, като че ли аз няма да мога да премина през този свят, ако не мина през сцената, където ти го имитираш, ти го пресъздаваш.”

Вяра Деянова: „Притеснявала ли се е някога за тебе, за това, че си много чувствителен?”
Мариус Куркински: „Притесняваше се, да. Тя мислеше, че никога няма да ме приемат и затова искаше да кандидатствам в училище за сценични кадри, за помощник-режисьор и кадриропери, но и там ме скъсаха, първото беше 7-8 клас. Но пък в НАТФИС ме приеха, слава Богу.

Баща ми също ми е помагал много, поздравявам го. Казвам му, че много го обичам. Той пък сега много ми помага с присъствието си на тази възраст, със знанието си на тази възраст, със знанието, което има на тази възраст.

Тъй като аз не съм родител и нямам право да говоря, аз съветвам децата по-скоро какво да правят: да внимават с родителите си.”

Вяра Деянова: „Как да внимават?”
Мариус Куркински: „Ами да внимават, защото родителите им са преживели тежки времена в тези години и голяма част от тях може би няма да знаят как да се отнесат с тях. Да бъдат по-добри децата към родителите, да се опитват да ги разберат. Защото на голяма част от тях им е трудно да ги изхранят, да им предложат това, което им трябва. Децата в тази възраст – вече 13-14-15 години – започват да се ослушват за това какво вършат родителите им за тях. Да не изискват от тях невъзможни неща, защото няма как. Има много родители, които нямат как да го направят.

И семейството е наистина една спасителна, как да кажа, една спасителна възможност, една система – семейството, за спасение на обществото ни. Малките кръгове... – „Малка църква” (вметка на Вяра Деянова). – Да, точно така, малка църква."

И колкото е възможно, пак казвам, вслушайте се все пак в историята ни, затова сме оцелели българите – заради християнското семейство. Затова е било и нашето Възраждане – също заради християнството. Голяма част от хората, които са възродили България от османско владичество, са светци на Православната ни църква.”

Вяра Деянова: „Знаеш ли, чудя се как ще ни разберат, без да сме назидателни?”
Мариус Куркински: „Ние ще си носим отговорността за това. Така че за това по-свободно може би и може би назидателност е необходима в това.”

Вяра Деянова: „Накрая, за какво да се молят хората? Как да се молят? За какво да се молят?”
Мариус Куркински: „За другите най-необходимото. За близките да се молят. По принцип, както е казано в Евангелието, да не са многословни в молитвите си, защото Бог предварително знае какво искат, а да казват молитвата, както е в Евангелието – „Господнята молитва”. Там всичко е казано. Съветвам хората, които не знаят за какво да се молят, да изказват нея – „Отче наш...”.

И да не забравяме, че имаме да постигаме много по-големи изисквания, как да кажа и това, което ни е казано от Новия Завет, молете се за враговете си. За тях трябва да се молим също, и то от дън душа.”

Вяра Деянова: „Поставяш ни трудна задача!”
Мариус Куркински: „Не, аз не пред вас, аз пред себе си го казвам. – „На всички?” (вметка на Вяра Деянова). – Да.